Колко важно е да попаднеш на точния лекар

   През 2010г. майка ми разбра, че жлъчката ѝ е пълна с камъни. Кризите бяха жестоки. Веднага се заговори за операция.  

   Както повечето хора, майка ми избра първо да опита с диети да „стопи” камъните. Въпреки това, кризите продължаваха, така че през 2011г. тя постъпи в болница за операция. След няколко дневна подготовка за интервенцията, очевидно изплашени от  свръхмедикаментозната алергия на майка ми, лекарите вместо да я карат в операционната – провеждат разговор с нея и ѝ обясняват колко рискова е операцията, че няма как да я направят лапароскопски, а при конвенционалната операция – не гарантират успех, нито че ще успеят да я събудят..

   Естествено, майка ми е изплашена, тръгва си от болницата и остава с впечатлението, че медицината е безсилна и ще живее „колкото дни има” без възможност да получи лекарска помощ.

   Чрез диети мама  се справи с камъните – останаха два, средно големи. Кризите пак се появяваха, но много по-рядко. Заживяхме с идеята, че битката е спечелена ... завинаги.

  

   До 2 март тази година.

   В началото на започващата Коронавирус-криза в страната ни, мама получи нова, жестока жлъчна криза. Озова се в спешна помощ в нашия малък и славещ се с не особено добрата си медицинска грижа град. Не за първи път попадаше там и то с такива оплаквания, но този път попадна на медик, който реши да ѝ пусне изследвания, каквито никой до този момент не беше споменавал дори, че трябва да се правят при такива кризи.  Изследванията показаха силно завишени стойности на чернодробните ензими.

   На 4 март повториха изследванията, а те показаха още по-голямо завишаване – при допустима стойност около 30-40,  при майка ми бяха 900 и над 1000. Личният ни лекар отсъди, че „това е жълтеница” и насочи майка ми към най-близкото инфекциозно – на  60 км. от града ни. Единственият възможен начин в този момент майка ми да се озове там – беше да смени два автобуса и да пътува над 3 часа. Затова и не тръгна – при съмнение за остро инфекциозно заболяване не звучи никак разумно да се пътува по този начин.  И слава Богу, че не тръгна.

   Междувременно се консултирах по телефона с  хирург.  Той беше категоричен, че това не е жълтеница, а е проблем с жлъчката, която веднага трябва да се махне. Каза веднага да се направи ехография и да се види да няма запушване на жлъчните пътища. При наличие на такова запушване – пациентът има много ограничено време, в което трябва да бъде опериран.

    На 5 март направихме ехография – нямаше запушване, камъните си стояха, жлъчката беше с нормални размери.

   На 6 март  отидохме  на преглед в инфекциозното във ВМА. Доц. Попов с първото поглеждане изключи жълтеницата и повтори, че е жлъчката и веднага трябва да се мисли за премахването ѝ. Направихме все пак изследвания за 5 вида хепатит – всичките бяха отрицателни. Но ензимите бяха ОЩЕ по-високи.

    На 8 март обявиха извънредно положение и скоро ограничиха движението, така че намеренията за скорошна операция  отпаднаха, а ако трябваше да оперираме майка ми по спешност – щяха да ни накарат това да се случи в нашия град или най-много в съседния – което просто не беше опция...

   Слава Богу, кризата премина, ензимите бързо влязоха в норма и зачакахме възможност да направим операцията при избрания от нас хирург – на 500км., в Бургас.  

   Единственото, което най-много ме плашеше, беше  възможността докато чакаме да отворят пътищата, кризата да се повтори, да стане запушване и да имам едва няколко часа да организирам всичко и да закарам майка ми до операционната маса.

   Но мама се възстанови, чувстваше се съвсем нормално и дори беше склонна да преразгледа решението си да бъде оперирана. Все пак – в края на месец май уговорихме дата и тръгнахме към Бургас, като до последно се опасявах, че може ПАК да затворят градовете и да спрат пътуването заради увеличаващите се случаи на заразени с Ковид-19..

   По време на операцията се разбра, че най-страховитият сценарии  е бил започнал да се случва – жлъчният мехур бил напълно изолиран, запушен и започнал да образува гной... Било въпрос на дни преди да стане голяма беля...

   Но не стана!

   Заради шанса, който ни бе даден, заради едно момче в спешното, което си свърши работата, заради инфекциониста, който от един поглед постави точната диагноза и заради един страхотен хирург, обичащ работата си, знаещ какво прави, който се отзова със съвет и напътствия от 500км, макар изобщо да не бе длъжен...

  „Защо толкова далеко ще правите операцията?” – ме питаше всеки, когато разбереше, че ще ходим чак в Бургас.  А отговорът е очевиден – защото е изключително важно не просто да отидеш „на лекар”, а и да попаднеш на точния такъв. Този, който дори по телефона може да ти постави правилна диагноза, да те насочва,  да мине с теб през целия път до операцията, да направи операцията и да доведе всичко до успешния му завършек.

   От първия момент, в който срещнах д-р Димов, тогава - във ВМА, бях много силно впечатлена от отношението му към пациентите му. И от думите на мнозина от тях по негов адрес - имах чувството, че е близък роднина на всеки от хората, които е оперирал. И той така се държеше с тях - с грижа и внимание, които все по-рядко срещаме в болничните коридори..

  После и аз станах един от пациентите му. И близо 3 години по-късно той все още ме впечатлява с отношението си към хората и обичта към работата си - напрегната и често не особено благодарна..

   Нямаше никакво двоумене в мен кой да е хирургът, когато разбрах, че майка ми трябва да бъде оперирана. Понеже спечеленото доверие винаги тежи повече от даденото в аванс! 😊

След изписването на мама

Ден след изписването - мама издържа геройски 500км. път до вкъщи.
По БЪЛГАРСКИТЕ магистрали :)